Алтерглобализъм (също известен като алтернативна глобализация, „Alter-mundialization“ – от френски „altermondialisme“ – или движението за световна справедливост) е име на социално движение, което подкрепя световно сътрудничество и взаимодействие, но се противопоставя на негативните ефекти от икономическата глобализация, усещайки, че тя често работи в ущърб, или не насърчава адекватно, човешки ценности като опазване на околната среда и защита на климата, икономическа справедливост, защита на труда, защита на местните култури и човешките права. Името, вероятно, е образувано от популярното мото на движените „Another world is possible“ (Друг свят е възможен), което произлезе от Световния Социален Форум. „Алтерглобалистичното движение е създадено като протест срещу посоката и възприемането на негативните икономически, политически, социални, културни и екологични последствия от неолибералната глобализация“ (Кришна-Хенсел).
Повечето от членовете на това движение избягват етикета „анти-глобализъм“ като пейоративен и неправилен, тъй като те активно подпомагат човешката дейност в глобален мащаб и не се противопоставят на самата икономическата глобализация като цяло. Вместо това, те виждат движението като алтернатива на това, но което те наричат неолиберална глобализация, в което международни институции (Световната Банка, Международен Валутен Фонд и тн) и големи корпорации се посветяват на обогатяването на развитите страни докато обръщат малко или по скоро никакво внимание на вредните последици от техните действия върху хората и средата на по-слабо развитите страни, чиито правителства често са твърде слаби или твърде корумпирани за да се противопоставят или да ги регулират. Това не трябва да се бърка с пролетарския интернационализъм построен от комунистите, защото алтерглобалистите не се противопоставят непременно на свободния пазар, а на незачитането на ценностите, които понякога идват с него.

Превод от Wikipedia

Чрез демократичните избори  мнозинството от народа избира своите управляващи. Няма ясно доказателство, че мнозинството има по ясна представа как трябва да се управлява, отколкото малцинството. Може шепа хора в държавата да са много по грамотни политически  от останалата част, а дори и от самите управляващи. можем да допуснем, че мнозинството може да сгреши, но от друга страна, тази грешка отразява интелектуалното развитие на народа като цяло. Прав или не, отделният индивид се съобразява с това общо интелектуално развитие на обществото в което живее.  Ето, откде идва и стремежът на управляващите това ниво на развитие да остава сравнително ниско. По този начин, с помоща и на медийно промиване се осигурява управлението на едни и същи групи и индивиди. Сами можете да си представите, в ангажираното си ежедневие днес, до колко отделният гражданин има времето да мисли по тези въпроси и до колко сляпо се доверява на маниполативните медии. Самото държане на обществото непрекъснато ангажирано с препитанието си, му отнема правото да мисли за алтернативи и по този начин запазва статуковото. Не случайно работно време и заплати се определят така, че индивидът да е на сто процента ангажиран с работата си, а останалото малко време да отделя на семейството си. Винаги „свободния” гражданин е държан зает на максималното равнище граничещо с предизвикването на неговото негодование. По този начин управляващите не биха могли да бъдат сменени, ако самите те не го пожелаят.

Преди началото на Втората Световна Война, САЩ са разполагали с 600 първокласни бойни самолети. Скоро след това започват да произвеждат по повече от 900,000 самолета годишно.
Въпросът за тях в началото на войната бил:
„Имаме ли достатъчно средства за да доставин изискваното от войната снаражение“.
Отговорът бил:
„Не. Нямаме нито достатъчно пари, нито достатъчно злато… но имаме достатъчно ресурси“.
Ресурсите били причината САЩ да има достатъчно продукция и ефективност за да спечели войната.
От предния пример можем да съдим за това колко много могат да постигнат държавите, ако просто не съществуваше монетарната система. Всички ресурси щяха да са „развързани“ и да могат да послужат за решаването на реални проблеми в обществото, а не за облагодетелстването на шепа хора, начело на държавата.

За съжаление такъв тип решения се взимат само във време на война.

По статия на
Jacque Fresco
thevenusproject.com